Като любовен спомен: Магията на Вечното дерби изчезна

Вероятно има много хора, които въобще не се интересуват от футбол и за които Левски и ЦСКА са онези хулигани, които тормозят центъра на София в деня на мача, като плашат добросъвестните граждани със своето варварско поведение. За радост все още преобладаващата гледна точка е различна. Левски - ЦСКА продължава да представлява една от съвременните спортни социално значими ценности на България. Футболен двубой със съперници, които привличат и увличат милиони граждани на Република България. Все още, но не се знае докога, защото вечното дерби, за което съм написал тонове дитирамби, отдавна не е същото. Постепенно то бе изпразнено от съдържание и поне за мен няма нищо общо с трепетите отпреди 20 или 30 години.

Признавам, че това е по-скоро синята позиция по темата. За средното и старото поколение левскари сегашното вечно дерби е един завършен ерзац, който няма нищо общо със славното минало. Последните трели на това славно минало прозвучаха някъде в края на миналия век и началото на настоящия. От 2003 година насам играчите в синьо не са изиграли нито един вълнуващ и, естествено, победен мач срещу червения си опонент. Нито едно вечно дерби от последните 17 години не може да попадне дори в класацията на първите 30 по стойност и значимост по меродавната синя оценъчна система. А това се равнява на доживотна присъда без право на помилване, защото едва ли и в следващите 17 години феновете на Левски ще имат щастието да видят мач по техен вкус срещу ЦСКА. Критерият просто за някаква победа не работи успешно срещу жалоните на историята.

Дълги години Синя България, която да не се бърка с маргиналния тръст, смяташе с право, че най-важният мач на Левски е срещу ЦСКА. Двубоят на годината. Това е един период от началото на 50-те години на миналия век до първите на новия. Няма да използвам идеология, макар че този мач преди всичко беше идеология. За левскарите най-голямата радост в живота бе да видят победа на своите срещу омразния спортен враг. И защото тези победи бяха най-важни, те бяха и постигани по всевъзможни начини. Убедително и разгромно, с уникални обрати и в най-специални моменти. Десетки такива победи направи Левски през годините срещу ЦСКА. И сините фенове живееха от мач до мач, защото знаеха, че техните любимци ще се хвърлят на живот и на смърт, за да ги зарадват отново. За да се обогати летописът с нови подвизи. С играта си и победите си срещу ЦСКА Левски получаваше историческо измерение. Ами то историята на Левски на 90 процента е съставена от славни мигове срещу ЦСКА. За съжаление всичко това остана в миналото.

Гледната точка на ЦСКА е по-различна. ЦСКА имаше по-различни приоритети в годините на своята голяма слава, но те отминаха и в по нови времена мачът срещу Левски стана най-значим за сегашното поколение фенове на ЦСКА. И в последното десетилетие те имат добри актуални спомени. ЦСКА направи победна серия срещу Левски, имаше период, в който мачовете изглеждаха предрешени преди началото им в полза на червените. Въобще ЦСКА благодарение на колизиите, които премина, и на ефекта на оцеляването намери опора във вечното дерби. 

Видно е, че публиката им успява да вкара повече адреналин, а той се отразява и на играчите долу на терена. Тук трябва да се спомене и едно име. Левски има десетки герои, свързани с вечното дерби, но хронологично последният засега е червен. И името му е Стойчо Младенов. Ако се направи класация кой е „човекът вечно дерби“ на новия век, то името ще е Младенов. Мнозина се закачват неуспешно за харизмата на уникалния мач, но само Стойчо умее да експлоатира моралното му измерение. Другите са като пионерчета, сравнени с него.

Едната причина вечното дерби да загуби своето съдържание е заради необратимата промяна на спортно-идеологическото противопоставяне. Ясно е, че основните сини постулати са изтъркани от употреба и остават в миналото. Втората съществена причина да гледаме тези сиви зрелища е кадровата немощ.

Публиката може да даде страст. Политиката може да вкара нагнетяване на напрежението. Но всички странични фактори не могат да свършат никаква работа, ако на терена има неподходящи изпълнители. Големите, незабравими мачове ги направиха героите и звездите, които станаха легенди. Във времената, за които пиша, целите отбори на Левски и ЦСКА бяха съставени от личности. 

Всеки един от тях знаеше, че вечното дерби го прави голям футболист или го оставя при средняците. Ако с машина на времето пренесем едно вечно дерби от 1984 година и го пуснем в световната мрежа, то щеше да бъде гледано с огромен интерес от целия свят. Както ние сега гледаме Бока - Ривър, например. Сега нашето дерби би се гледало извън България само срещу заплащане - по 100 евро на зрител, за да изтърпи 90 минути безцелно тичане и блъскане.

В събота точно това ще правят момчетата в синьо и червено. И след това ще констатираме, че мачът бил добър за стандартите на нашия футбол. Истината е, че имаме огромен глад за личности. А личност се става точно във вечното дерби. Давам веднага пример, а такива има много. Преди 17 години в Левски дойде един унгарец Петер Кабат. Визитката му беше на среден футболист, но той изигра само 2 мача във формат вечно дерби и сините ценители още го помнят. 

От ЦСКА мога да посоча Мукаси или Брито. Такива играчи трябват за вечното дерби, за да може малко от малко да му се върне цветът. И това са чужденци, а дербито е българско. И ни трябват Жеков, Жоро Соколов, Якимов, Гунди, Денев, Искренов, Стоичков и мога да продължа да броя поне до 100. Преди имахме футболисти, а сега имаме професионалисти. Знаете ли, онези, големите, не играеха за пари, а само за слава. Знаеха, че, като излязат от стадиона, ще ги носят на ръце.

Левски и ЦСКА играят рядко в средата на февруари, но има и такива случаи. Ще разкажа моя спомен за 13 февруари 1988 година. Тогава отборите се казваха Средец и Витоша, но бяха много повече ЦСКА и Левски отколкото сега. Мачът бе на „Народна армия“ и се явяваше осминафинал за Купата на Съветската армия. Този турнир все още се провеждаше, независимо че междувременно бе създаден и такъв за Купата на България. Странна ситуация, но за друга статия. Младите не знаят, че официалната Купа на България дълги години се кураторстваше от чужда армия, която при това ни е обявила война и окупирала през 1944 година. Но такива бяха времената. 

Та на 13 февруари в съботния следобед, при температури под нулата, в Парка на свободата се изсипаха 25 хиляди фенове, повечето със сини шалчета. Мачът завърши 3:0 за Левски и се помни до най-малките детайли. За да не бъда обвинен в пристрастие, ще припомня, че три месеца по-късно пред 50 хиляди зрители ЦСКА победи Левски с 4:1, вече във финал за купата на страната. Междинно се изигра и двубой за първенство, който Левски обърна от 0:2 до 3:2. Само за една пролет Левски и ЦСКА изиграха три мача за историята. Сега три мача за историята не могат да се случат и за 30 години. Може и да има елемент на носталгия, но все ми се струва, че вечното дерби никога няма да върне предишния си блясък. Просто някои неща си отиват безвъзвратно като любовните спомени.

Жаклин Михайлов, вестник "Тема спорт"