Милан играе най-добрия футбол в Италия

Франко Барези е една от най-големите легенди на Милан. Бившият защитник, израснал във ферма от покрайнините на малкия северен град Травалято през 60-те години на миналия век, даде интервю пред „Гардиън“. В него той признава, че до 10-годишен не е гледал нито веднъж футбол по телевизията. Първият видян от него мач е полуфиналът на Мондиал 1970 между Италия и Западна Германия. Тогава малкият Франко е пленен от играта, играейки безкрайно с братята и сестрите си в плевнята. Използвали са изхвърлена свинска мас и сланина, за да подсилят кожата на износената си топка. Но тогава за първи път Барези вижда звездите, за чиито подвизи е чувал само по радиото всяка неделя…

Франко, какви са спомените ви от първия мач, изгледан по телевизията?

– За мен онези футболисти бяха марсианци. Луиджи Рива, Джани Ривера, Сандро Мацола, Бонинсеня… Слушал съм ги как играят много пъти. Представях си каква е емоцията просто да играеш пред толкова много фенове. Но говорим за 60-те години на миналия век, когато не всеки разполагаше с телевизия у дома.

На Мондиал 1970 Италия печели срещу Западна Германия с 4:3 в битка, която става известна като „Мача на века”. После обаче адзурите падат от Бразилия на финала…

– Никога не съм си представял, че 24 години по-късно, когато вече ще съм на 35, ще имам възможност да играя в същия този мач – при това пак финал на мондиал срещу Бразилия. Беше като сбъдната мечта.

Но загубихте… Плюс това точно вие пропуснахте първата дузпа. Съжалявате ли, че след толкова крампи в края на мача не дадохте на някой друг ваш съотборник да изпълни от бялата точка?

– Не, нямам съжаления. Човек трябва да си поеме отговорността. Това е част от професията. Дори на най-големите дузпаджии в отборите им се случва да пропускат, а аз определено не бях такъв. От дистанцията на времето си оставам със задоволството, че все пак имах възможност да изиграя този финал на световното през 1994-та. Честно казано, не мислех, че изобщо ще имам шанса да играя (Барези е контузен през по-голямата част от мондиала в САЩ, но се възстановява по чудотворен начин за 25 дни от скъсан менискус).

На клубно ниво печелите всичко с Милан рамо до рамо в отбрана с играчи като Паоло Малдини, Мауро Тасоти, Алесандро Костакурта и Филипо Гали (вратар)…

– Свирих с тази група 10 години. Можехме да се намерим със затворени очи и това беше нашата сила. Всеки от нас знаеше какво правят другите във всеки един момент. Това беше връзка, която излизаше извън рамките на футболния терен, защото ние споделяхме истинско приятелство. Дори и сега се виждаме редовно, но аз вече не играя с тях, защото коляното ме боли. Същото, което нараних и през 1994-та на световното.

Вашата роля на терена беше либеро, което означава „свободен“. Така се казва и вашата книга: „Свободен да мечтае” (Libero di sognаre). Тоест можехте да правите крачка напред на моменти, вместо да ви се налага да пазите персонално някой съперник… Като почетен вицепрезидент обаче какво е мнението ви за сегашния Милан, който се представя отлично в Серия А и доста неубедително в Шампионската лига? Измина десетилетие, откакто отборът не е печелил титлата в Италия…

– Сегашният Милан определено играе красив футбол. Отборът трябва да бъде амбициозен. Защо не? В момента именно Милан е отборът, който показва най-добрия футбол в Италия. Този, който създава най-много положения пред вратата на съперника. Така че със сигурност можем да мечтаем и да мислим за нещо мащабно. Тепърва има да се изиграят много срещи от сезона. Но засега Милан е отборът, който ме впечатли най-много.

Завиждате ли на играчите, които гледахте през уикенда в дербито на Милано срещу Интер (1:1)?

– Разбира се. Би ми се искало да играя все още, но това е животът. Все още обичам да гледам футбол, да ходя на стадиона и да следя отбора. Емоцията все още я има. Футболът винаги е спорт, който вълнува хората.

Ники БАНДИНИ, GUARDIAN, превод на в-к "Тема спорт"