Когато чуете Филипо Индзаги, веднага си спомняте онази фраза на сър Алекс Фъргюсън, че е роден в засада. Не му се налагаше да се връща назад, нямаше гладка техника, нито пък впечатляваща физика, но за сметка на това разполагаше с невероятно ускорение и безпогрешен усет за гола. Някои специалисти, включително Кройф, го иронизираха, наричайки го „ограничен“ и „късметлия“, но да вкараш 313 гола няма как да е случайно. Само шестима италианци в историята имат повече от него, а вече 49-годишният Пипо Индзаги (треньор на Реджина) има какво да разкаже за своя живот. Направи го пред Four Four Two.

Кои са вашите най-ранни спомени от футбола?

– По мое време се учехме да играем на улицата. Използвахме чантите за греди. Такова нещо вече го няма. Днешните деца играят „Плейстейшън“ или прекарват времето в Инстаграм. Ние с брат ми имахме други хобита, ходехме за риба или да берем гъби. Записвах мачове на касетки VHS и ги гледах, когато се прибера. Технологиите донесоха предимства, но отнеха удоволствието на децата да играят навън. Когато излизаме на вечеря, всички зяпат мобилните си телефони. Но трябва да призная, че съм същият. Онзи ден нямах достъп до телефона за няколко часа и бях напълно полудял.

Вие бяхте от „бракониерите”, които дебнеха да вкарат пред вратата. Имате ли изобщо любим гол извън пеналта?

– (Смее се.) Не съм вкарвал много такива, но си спомням един от пряк свободен удар за Аталанта срещу Болоня през 1996 г. Тогава станах реализатор №1 на Серия А с 24 попадения и имах специална връзка с треньора Мондонико. Няма да забравя и брилянтен гол с ножичен удар за Юве срещу Галатасарай в ШЛ (1998/99). Наистина страхотно изпълнение.

Когато се озовахте в Юве през 1997 г., какво бе чувството да попаднете в съблекалня с Конте, Дел Пиеро, Зидан и Дешан?

– Все още бях малко момче на 23 години, зад гърба си имах само един добър сезон с Аталанта. Бях талантлив, но тепърва намирах своя път. Стъпвах на пръсти и имах огромен респект, когато се срещнах за първи път с Дешан, Дел Пиеро и Конте.

свързани статии

Какво причини напрежението между вас и Дел Пиеро?

– Никога не сме имали проблеми. Цялата история е заради прословутия мач с Венеция през 2000 г. Тогава вкарах хеттрик, но при една от ситуациите не му подадох топката. Това е типичен италиански парадокс. Вкарваш 3 гола, но те критикуват, че не си подал. На мен ми писна да ме обвиняват постоянно. Вкарвах по 25-30 гола, а хората продължаваха да ме нападат, че съм егоист.

Как се стигна до трансфера в Милан през 2001-ва?

– Да играеш на „Сан Сиро“ винаги е много емоционално, дори като съперник. Когато обявих, че ще напусна Юве, безброй фенове ме навиваха да остана, но вече бях на 28 години и прецених, че е дошъл подходящ момент да се преместя. Тайната на моята кариера винаги е била да поемам нови предизвикателства.

Какво си спомняте от спечелването на Шампионската лига през 2002/03?

– Всички говорят за моите два гола на финала срещу Ливърпул през 2007-а, но трябва да припомня, че 2002/03 всъщност е най-силният ми европейски сезон. Започнах да бележа още от квалификациите и накрая имах 12 гола, два пъти повече от 2006/07, но сега всички свързват този трофей с победната дузпа на Шевченко, защото аз не успях да се разпиша нито в полуфиналите, нито във финала срещу бившия ми отбор Юве.

Кои от вашите голове в дербито на Милано харесвате най-много?

– Винаги ще помня първото ми попадение срещу Интер с глава в мрежата на Толдо през октомври 2001 г. Това бе моят дебют в сблъсъка и спечелихме с 4:2 – няма как да го забравя. Година по-късно пак ги бихме с 1:0 с мой гол пред всички наши фенове. Този момент ще остане с мен завинаги.

Колко мъчително беше да гледате легендарния обрат на Ливърпул срещу Милан от трибуните през 2005 г. в Истанбул?

– Претърпях контузия на коляното и пропуснах финала, но бях на стадиона. Моите съотборници играха превъзходно. Отидох в съблекалнята на полувремето и атмосферата беше напрегната. Анчелоти отчаяно се опитваше да напомни на всички, че мачът все още не е приключил, дори при 3:0 за нас. Никой не е празнувал, както съм чел тук и там. Вярно е, че тези от нас, които седяха на трибуните, носеха празнична тениска отдолу, но играчите, връщайки се на терена, не знаеха нищо за това. Милан игра по най-добрия начин в този финал – по-добре дори от спечеления такъв 2 години по-късно в Атина, но онова 6-минутно затъмнение през второто полувреме ни костваше трофея. Оттам нататък всичко се обърка. Шевченко имаше двоен шанс в самия край. Обикновено е невъзможно да спасиш такъв изстрел, но Дудек по някакъв начин успя. Аз не можех да помогна и две години по-рано, когато загубихме от Бока Хуниорс за Междуконтиненталната купа в Япония. Влязох само за няколко минути и не бях на най-доброто си ниво. Беше разочароващо.

свързани статии

Как канализирахте разочарованието от 2005 г. във финала през 2007?

– Не беше само ШЛ. За щастие, съдбата скоро ни даде възможност да се реваншираме и на Бока Хуниорс. В Атина не бях на 100 процента, но бях напълно готов в Йокохама за Клубния мондиал. Вкарах по два пъти и в двата финала, а за триумфа в ШЛ имах важна роля. Моите попадения още в квалификациите помогнаха да победим Цървена звезда, а вторият гол срещу Ливърпул във финала ме описва най-добре. Скрих се на ръба на засадата, измъкнах се от Карагър, дриблирах около вратаря Рейна и плъзнах топката в мрежата. По мое време италианският футбол беше най-добрият в Европа. Сега трябва да бъдем по-смели отворени и смели към младите момчета.

Кой беше любимият ви партньор в атаката?

– Играл съм с много страхотни играчи и съм се чувствал удобно. Ако трябва да избирам, бих се спрял на Кристиан Виери в Италия и Кака в Милан. С Виери още сме много близки. Допълвахме се много добре. Жалко е, че не играхме заедно по-често, защото се налагаше да се редуваме. Сещайки се за Кака, се връщам към трите финала през 2007 г. – в ШЛ, Суперкупата на Европа (срещу Севиля) и Световното клубно. Вкарах 5 гола и бразилецът асистира за повечето от тях. С Франческо Тоти също развихме фантастично разбирателство. След Мондиал 1998 той направи всичко възможно да ме примами в Рома.

Бяхте ли разочарован, че не играхте много при спечелването на Мондиал 2006?

– Със сигурност ми се искаше да получа повече време. Влязох резерва, за да вкарам на Чехия в групата. Бях здрав и във форма, но просто за мен не остана място. Останах си само с това влизане с Чехия, но се опитвах да помогна по други начини, извън терена. Имахме и необходимия късмет да играем сравнително лек турнир до полуфинала с Германия.

А кой е най-твърдият защитник, срещу когото сте се изправяли?

– През 90-те години бяха много такива. Да се изправя срещу бивши съотборници като Канаваро, Тюрам и Сенсини, след като напуснах Парма, беше сериозно предизвикателство. Беше трудно срещу Малдини и Костакурта от Милан, когато бях в Юве. После, когато се преместих при росонерите, Интер също имаше яки момчета в градското дерби като Валтер Самуел, Марко Матераци и Иван Кордоба. В Лацио пък играеха Яп Стам, Синиша Михайлович и Фернандо Коуто. Може би забравям някого, но със сигурност беше трудно да си нападател в Серия А и да вкарваш голове.

Вашият стил като треньор бе сравняван с този на Карло Анчелоти. Колко важен беше той за вас?

– Анчелоти е най-важният наставник и личност, която съм срещал във футбола. Беше ми треньор над 10 години в Юве и Милан. Той е специален, не можеш да копираш стила му. Има уникално спокойствие, което кара всички да го обичат – дори тези, които не играят много в отборите му. Анчелоти е вдъхновение за всички нас, говоря с него от време на време и го питам за съвет.

Кой ще стане шампион като треньор първи? Вие или вашият брат Симоне, който е начело на Интер?

– Със сигурност Симоне. Той е много добър треньор и го заслужава. Аз гледам неговите мачове, а той моите. В Италия, ако си възпитан, често привличаш повече критики, отколкото заслужаваш. Тук обичаме треньорите, които крещят и се мислят за по-добри, отколкото са. Симоне обаче не е от тях.

FOUR FOUR TWO, превод на в-к Тема спорт

Снимка: БГНЕС